Улицата отново е станала шосе. И отново същия пейзаж: тъмното облачно небе, мастиленочерната равнина и бялата лента на пътя, летяща насреща ми, летяща все по-бързо, защото вече няма пред кого да се докарвам.

Шосето е съвсем безлюдно. През този граничен пункт минават малко хора, особено в това време на годината и в тоя късен час. Само от време на време насреща се появява някоя кола, блясва предупредително с фаровете, като сменя дългите с къси, задминава ме и изчезва.

Карам тъй около половин час, после отбивам в някакъв паркинг, обозначен с един надпис и с два импозантни коша за отпадъци. Уместни съоръжения, за да не хвърлят пътниците боклуците си, където им попадне. Макар че някои продължават да ги хвърлят. Като оня, бягащия, с неговия тъмен пакет, запратен в храсталака.

Пакетът се е оказал обемиста ръчна чанта, лежаща в момента не сред храсталака, а в москвича, до краката ми. Би било проява на крайна извратеност, след като човек е видял онуй, което бях видял аз, да мине край съответното място и да не се наведе да вдигне изоставения предмет.

Гарирам колата между двата големи коша за отпадъци и се заемам да проверя отпадъка, въргалящ се в нозете ми. Налага се да установя, че чантата съдържа тъкмо това, което съм се надявал, че ще съдържа, и точно същото, което съм се боял, че може да не съдържа. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.

Ако държа да разкажа съвсем изчерпателно цялата тази история, би следвало да започна от раждането си. Но в случай, че реша за по-кратко да прескоча 40 години биография, мога да почна от това, че жена ми ме изгони.

Не искам да кажа, че ми изхвърли багажа от прозореца и ме изрита по стълбите. Багажа Бистра задържа за себе си, поне що се отнася до всичко, което можеше да й влезе в работа. Колкото до из-ритването, тя нито разполагаше с необходимата за това физическа сила, нито имаше склонност към спорта. Просто ми обясни, че сега, след като сме отдавна разведени, съжителството ни в един и същ апартамент става все по-неудобно. Защото, макар да продължавах по навик да я наричам „жена ми“, ние наистина бяхме разведени вече цели два месеца, с всички предвидени от закона формалности.

Специално за неудобствата на съжителството Бистра наистина бе права. Едно от нещата, които постоянно са ме удивлявали у нея, е именно, че почти винаги бе права. Права беше още в началото, когато твърдеше, че бракът ни се е оказал едно малко корабокрушение. Права беше и по-късно, когато свикна да ме нарича опак човек. Права беше и накрая, когато с естествения порив на всеки корабокрушенец потърси изход от удавянето в обятията на Жорж.

Неудобствата на съжителството станаха съвсем очевидни още след развода. Преди всичко Жорж, ако не формално, то фактически, се пресели у нас. А освен това двамата започнаха да водят светски живот. В началото жена ми нямаше нищо против да бъда свидетел на тоя светски живот. Това беше добра възможност да ми натрие носа и да ми покаже нагледно как весело би следвало да живее едно младо семейство.

За да избягна нагледната агитация, стараех се да се задържам възможно по-малко у дома. Но понеже все пак трябваше да се преспива някъде, налагаше се да се прибирам поне в късните часове. Обаче късни яли не, жилищното ни устройство бе такова, че не можех да проникна в стаята си, без да прекося хола, където пет-шест двойки правеха танцова гимнастика под воя на магнетофона или се наливаха с вносен концентрат.

Имаше и тихи нощи, когато пред заплахата на съседите, че ще извикат милиция, нашите гости се задоволяваха само с концентрат и покер и когато холът бе до такава степен задимен от цигарите, та ми се отдаваше да се промъкна до спалнята почти незабелязано.

Всъщност ако някой някога ме забелязваше или даваше вид, че ме забелязва, това бе единствено Беба, една от приятелките на жена ми. Беба, доколкото може да се вярва на собствените й думи, отдавна ми беше хвърлила мерак и когато жена ми снизходително я питаше: „Какво интересно намираш у тоя кисел човек?“, Беба се задоволяваше да отвръща: „Ами нали знаеш: едни обичат сладкото, други — киселото“. Така че случваше се Беба да вдигне очи от картите тъкмо когато се готвех да хлътна в спалнята.

— А, Тони! Какво се промъкваш като крадец? Ела тук де! Ела и седни до мене, сега поне си свободен.

Сядах, разбира се, за да не се покажа съвсем антисоциален, и даже изпивах два-три пръста концентрат, додето Беба ме ухажваше, когато се случеше да е пас, като ме заплашваше, че колкото и да съм дръпнат, все пак няма да й се изплъзна. Допускам, че ме ухажваше именно защото обичаше киселото, като в случая подразбирам не самия себе си, а жена си, която въпреки външно независимия вид, съвсем определено се вкисваше от приказките на Беба. То се знае, Бистра пет пари не даваше за мен, освен дето беше свикнала да ме третира като частна собственост. А когато се опитват да ви свият нещо, което смятате за своя собственост, това винаги дразни, дори в случай че нещото съвсем не ви е притрябвало. Силата на инерцията. Която не се оказа бог знае каква сила, защото една заран бившата ми съпруга внезапно заяви:

— Така не може да продължава повече!

— Наистина — кимнах. — Ония отдолу непременно ще съобщят в милицията.

— Знаеш, че друго имам предвид.

И понеже пропуснах да запитам „Кое друго?“, тя сама поясни:

— Това съжителство става съвсем непоносимо.

— Виждаш, че правя всичко възможно, за да го търпя.

— Не говоря за теб, а за мен! — избухна Бистра по оня мил стар начин, от времето на брачните ни отношения.

Разговорът се водеше в кухнята, където, седнал в единия край на покритата с мушама маса, допивах собственоръчно свареното кафе. Допивах го и разсеяно обхождах с очи мушамата, украсена с дребни зелени детелини и напомняща прерия, над която мудно се носеха сивотеменужните облаци дим на цигарата ми.