Това е моят пейзаж. Из гънките на каменистото плато едва-едва се подават масивите на циментови бункери, над урвите дебнат слепите черни очи на замаскирани в защитен цвят каземати, в далечината блестят, заслушани към свода, металическите уши на радарни инсталации. Това е моят пейзаж, пустинен и тревожен, удавен в тишина и безмълвие, едно напрегнато безмълвие на дебнене и очакване, което за по-малко от секунда може да премине в оглушителния взрив на войната. Моят пейзаж, снимката на живота откъм тъмната му страна, макар това лунно каменисто плато да слепи очите с мъртвата си бяла светлина.

Потъвам отново в сухите анализи на подскачащата в ръцете ми книга. А когато подир половин час вдигам очи към прозореца, там вече примамливо синее царството на красивата илюзия, за да използувам израза на Шилер. Влакът лети по ръба на дълбока пропаст и дъното на пропастта е застлано от лазура на Адриатическо море, а склоновете са потънали в зеленина и между зеленото на гората и синьото на морето пъстрее ивицата на плажовете с разноцветните петна на лодките, слънчобраните и банските костюми. Ето ни отново на курорт. Ето я отново, макар и отдалече, слънчевата страна на улицата. Ето ги в далечината и нейните обитатели, които флиртуват помежду си, разхождат своите сламени шапки и пият ситронада със сламка. Те дори не съзнават колко крехък е тоя техен лазурен и слънчев свят и колко близко е присъствието на оня другия свят горе — с бункерите, бетонените крепости и напрегнато дебнещите пипала на радарите и зенитните батареи. Впрочем, погледнато от гледна точка на чистата хигиена, това невежество е може би най-доброто средство за опазване на нервите. Ако, разбира се, има кой да се занимава с опазване на другото.

Престоят в Триест ми дава възможност да се ободря с още едно кафе, значително по-силно от моето в термуса и, главно, значително по-прясно. В бюфета на гарата и по пероните се движат пристигащи и заминаващи летовници, младежи с пъстри ризи и момичета в минижупове, застаряващи атлети в къси гащи и застаряващи хубавици, разголили с щедри деколтета обилната си плът. Разхождам се няколко минути насам-натам, за да раздвижа физиката си според съвета на йогите и за да се насладя мислено на тая пълна анонимност, за която хората от моята професия винаги мечтаят, но която толкова трудно могат да си осигурят. После се прибирам в купето, защото ме чака работа.

Влакът потегля тъкмо когато съм затънал до гуша в теориите на Дарендорф и Липсет. Не знам дали тия теории са много уморителни, или жегата прекалено бързо нараства, но към Портогруаро ученолюбието ми почва да пресъхва застрашително. Оставям книгата и вдигам уморени очи към пейзажа навън. Край прозореца прелитат градини и ливади, оградени от зелените стени на дърветата, розови и зелени сгради с избелели от слънцето цветове, огромни надписи, изправени над шосето и прославящи легендарните качества на сладоледа „Мота“ и на водата „Рекоаро“. Всичко това не е особено интересно и ми е достатъчно познато. Познато в смисъл, че съм минавал неведнаж по тоя път, без да обръщам особено внимание на изгледа. Познато, както ми са познати толкова други места и градове, за които туристът ще ви каже, че тук се намират еди-кои си музеи и еди-какви си паметници, че в тоя ресторант готвят изключително вкусно, а в онова вариете има крайно интересна програма, докато у мене същите тия топографски пунктове предизвикват само спомена за премеждията около изпълнението на някоя задача. Обикновено — рискована. И по правило — трудна.

Доколко сегашната ми задача е рискована, това остава да се установи на място. Що се отнася до трудностите, те още отсега могат да се предскажат. Някои от тях вече са налице. И те идват от самото условие на задачата, крайно непълно, за да се осигури решението. Ако поднесете подобно условие на един математик или на една изчислителна машина, и двамата ще откажат да работят. Но аз не съм нито математик, нито електронно устройство и затова трябва да действувам с наличните оскъдни данни. А те са следните:

Димитър Тодоров, 45-годишен, женен. Зам.-директор на наше търговско обединение. Пътувал често на Запад за сключване на различни сделки. Безупречен в работата си. Използуван инцидентно за дребни услуги и от нашите органи. При последното си пътуване в Мюнхен Тодоров се среща с Иван Соколов, някогашен негов съученик, а по-късно видна фигура на вражеската емиграция в ГФР. Соколов предлага да достави на Тодоров важни сведения за предстоящи подривни действия на емигрантската централа срещу сто хиляди долара, платени в брой. Тодоров отвръща, че подобен вид сделки са вън от неговата специалност, но обещава след прибирането си в страната да уведоми, когото трябва. Подир което двамата уговарят начина за установяване на повторна връзка и се разделят.

Сведенията, дадели от Тодоров след завръщането му в София, не съдържат нищо повече от горните данни, ако не се броят някои подробности, които съм запомнил точно:

„… Излязох от хотела, за да ида да вечерям, и когато минах край един гариран до тротоара Фолксваген, чух, че някой ме повика: «Митко!» Спрях изненадан и малко се смутих, когато познах в човека на кормилото Соколов, за когото знаех, че е един от шефовете на емиграцията. Той ми каза: «Не бой се, имам да ти съобщя нещо важно» — и ме накара да се кача до него в колата. После подкара, но само след няколкостотин метра отново спря в една глуха улица и тук протече целият разговор…“

„През цялото време имах впечатлението, че Соколов се страхува за живота си. Той на два пъти ме предупреди, че не иска да съобщавам за предложението му по никакъв друг начин освен устно, след като се завърна в София. Каза ми също, че ако то бъде прието, предаването на сведенията и плащането на парите трябва да стане не в ГФР, а в някоя друга западна страна. Поиска да бъде уведомен за времето и мястото на тая среща чрез писмо, идващо уж от брат му в София и изпратено в Мюнхен «До поискване». В писмото под някакъв предлог трябвало да се спомене съответният град, където аз съм отседнал, и една цифра, която ще бъде датата на срещата, като се извади от цифрата числото пет. Срещата трябва да стане именно на тази дата в бюфета на гарата, девет часа вечерта.“