Роян взе голямата му лупа и започна да разглежда снимка след снимка. Най-накрая избра най-успешните и задели настрана пълната репродукция на египетската стела.

— С тези ще работим. Не мисля, че ще ни липсват отпечатъците с молив. И снимките ще ни свършат работа. — За да го убеди, че е така, започна да чете на глас случайно избран откъс от надписите. — Кобрата размотава кълбото си и надига качулката си, обсипана с диаманти. Утринните звезди се отразяват в очите й. Три пъти черният й, лигав език целува въздуха. Дори при прочитането на тези три изречения в гласа на Роян се усети вълнение. — Чудя се какво ли иска да ни каже с този стих. О, Ники, толкова е вълнуващо да продължим с разгадаването на мистериите!

— Сега обаче ще оставим всичко настрана — прекъсна той удоволствието й. — Като те знам каква си, ако почнеш отсега, до среднощ ще сме плътно приковани в къщата. По-добре да се хвърляме на рейндж роувъра и да тръгваме. До Йорк има доста път, а по радиото съобщиха, че магистралата е покрита с лед. Малко разнообразие след онази пещ в долината.

Роян се изправи и подреди снимките на купчина.

— Прав си. Понякога изключвам. Преди да тръгнем, мога ли да звънна вкъщи?

— Предполагам, имаш предвид Кайро?

— Така де, Кайро. У семейството на Дураид…

— Няма защо да обясняваш. Ето го телефона, ще те чакам долу в кухнята. Мисля, че ще ни дойде добре по един горещ чай.

Роян се появи след половин час. Изглеждаше доста гузна, затова мина веднага по същество:

— Съжалявам, че пак трябва да предизвикам някои усложнения, но по-добре да си призная отсега.

— Казвай — подкани я Никълъс.

— Трябва да се върна вкъщи… в Кайро — рече Роян, а той само я погледна в недоумение. — Само няколко дни — побърза да добави тя. — Говорих с брата на Дураид; имало неща, за които трябвало да се погрижа.

— Не ми се харесва да се връщаш там сама — поклати той глава. — Все пак, спомни си какво ни се случи последния път.

— Ако теориите ни излязат прави и опасността е идвала от Нахут Гудаби, то той в момента се намира в Етиопия. Няма от какво толкова да се страхувам.

— И все пак не ми се нрави. Ти си ключът към загадките на Таита.

— Благодаря, сър — шеговито му отвърна Роян. — Това ли е единствената причина, заради която не искаш да ме гръмнат преждевременно?

— Ако толкова искаш да ме притиснеш в ъгъла, нека знаеш, че в желанието ми да те имам до себе си има и силен личен елемент.

— Ще се върна преди още да си разбрал, че ме няма. Освен това, ти си имаш достатъчно работа, няма да ти е скучно без мен.

— Предполагам, че колкото и да искам, не мога да те спра — сложи Никълъс точка на спора. — Кога смяташ да летиш?

— Има полет в осем тази вечер.

— Не е ли малко скоро? Имам предвид, че току-що пристигаме — опита се за последно да я задържи Никълъс, но скоро се предаде. — Ще те изпратя до летището.

— Не, Ники, „Хийтроу“ не ти е на път. Ще взема влака.

— Настоявам.

Беше понеделник вечерта и движението можеше да се нарече сравнително спокойно. Щом излязоха от градската зона, почти не се забавиха по магистралата до аерогарата. По пътя оживено обсъждаха проведените и непроведените телефонни разговори на Никълъс.

— Надявам се чрез Мариям Кидане да се свържа в скоро време с Мек Нимур. Мек е основната фигура в играта ни с Таита. Ако него го няма за първия ход, партията бао дори не може да започне.

Остави Роян на входа на летището.

— Обади ми се утре сутринта да съм спокоен, че си пристигнала, и да знам кога се връщаш. По това време трябва вече да съм в апартамента в Йорк.

— Разговорът ще е за твоя сметка — предупреди го Роян и му подаде буза. След това се измъкна от седалката и тресна вратата на колата.

Никълъс изчака дребничката й фигура да изчезне от огледалото за обратно виждане и натисна газта. Беше изпълнен с меланхолия и чувство за преживяна загуба. Но скоро личните емоции отстъпиха на друго, много по-тревожно усещане — предупредителната система отново започваше да вдига врява в съзнанието му. Нещо неприятно се готвеше. Щом пристигнеше в Египет, Роян щеше да се сблъска със зловещи преживявания. Поредният кръвожаден звяр бе избягал от клетката си и сега дебнеше с наточени зъби. Но бе твърде рано Никълъс да знае къде е грешката и откъде ще дойде опасността.

— Моля ви, не позволявайте нещо лошо да й се случи — изрече той на глас, без да знае към кого е отправена молбата му. Чудеше се дали да не се върне на летището и да я прибере в колата си, но знаеше, че няма право да го стори, а Роян беше достатъчно независима да го прати по дяволите. Освен с физическа сила, Никълъс не знаеше по какъв друг начин би могъл някога да я разубеди в решенията й. Сега просто трябваше да я пусне. — Което никак не ми се нрави — повтори той и пое по магистралата.