Той отиде до библиотечния шкаф, върна монографията на мястото й върху лавицата и започна да разглежда другите заглавия, като пръстът му потропваше по гръбчетата на книгите с леки, точни движения.

— Аха — рече той и издърпа друга монография. — Както виждам оспорват се резултатите от Монте Верде.

Нора пристъпи напред, издърпа монографията от ръцете му и я мушна обратно на лавицата.

— В момента съм заета. Ако искате да ви приема, можете да телефонирате. И на излизане, моля затворете вратата.

Обърна се гърбом към него и зачака да си излезе. Десет процента! Тя поклати глава, уморена и все още невярваща. Как би могла изобщо да се справи?

Ала мъжът не си тръгна. Вместо това чу отново медения му плантаторски глас.

— Най-добре веднага да си кажа, ако нямате нищо против. Д-р Кели, мога ли да се осмеля да ви обезпокоя с един малък и досаден проблем?

Тя се обърна. Той протегна ръка. В дланта му се беше сгушил малък кафеникав череп.

Нора вдигна поглед от черепа към лицето на посетителя.

— Кой сте вие?

Вглеждайки се вече по-внимателно, тя забеляза колко бледосини бяха очите и колко фини — страните му. С тази своя бяла кожа и с класическите черти на лицето си той изглеждаше като изваян от мрамор.

Мъжът направи благоприличен жест, нещо средно между кимване и поклон.

— Специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.

Сърцето на Нора се сви. Нима имаше още мръсотии около и без това белязаната от неприятности експедиция в Юта? Само това й липсваше.

— Имате ли значка? — попита предпазливо. — Някакъв документ за самоличност?

Мъжът се усмихна снизходително, извади портфейл от джоба на сакото си и го разтвори. Нора се наведе, за да разгледа значката. Определено изглеждаше истинска — а през последните осемнайсет месеца й се бе наложило да види достатъчно на брой такива значки.

— Добре, добре, вярвам ви. Специален агент… — поколеба се тя. Как, по дяволите, се казваше? Погледна отново към значката, но тя вече пътуваше към джоба на сакото му.

— Пендъргаст — довърши той вместо нея. След това добави, сякаш бе прочел мислите й: — Между другото това няма нищо общо със случилото се в Юта. Става дума за съвсем друг случай.

Тя отново го погледна. Този напет и замислен мъж в черно и бяло никак не приличаше на ченгетата, с които се бе срещала на Запад. Имаше необичаен, дори ексцентричен вид. В безизразното му лице имаше нещо пети привлекателно. След това Нора отново се вгледа в черепа.

— Не съм антрополог — рече бързешком. — Костите не са в моята специалност.

Единственият отговор на Пендъргаст бе да й подаде черепа.

Тя го взе, любопитна въпреки всичко, и го завъртя в ръце.

— ФБР сто на сто разполага с научни експерти, които да му помогнат в тази работа.

Агентът от ФБР се усмихна едва-едва, отиде до вратата и я заключи. Плавно се завърна до писалището, вдигна телефонната слушалка от вилката й и я сложи внимателно настрани.

— Можем ли да поговорим без да ни безпокоят?

— Разбира се. За каквото и да е.

Нора усети, че отговорът издаваше объркване и се ядоса на себе си. Никога не бе срещала толкова самоуверен човек.

Той се настани на дървения стол до писалището й и кръстоса дългите си крака.

— Независимо от специалността ви, бих искал да чуя какво мислите за този череп.

Тя въздъхна. Дали трябваше да разговаря с този мъж? Какво ще си помислят в музея? Със сигурност нямаше да са доволни, че ФБР се е консултирало с техен човек. А може би пък тъкмо такава „известност“ желаеше Бризбейн?

Тя отново огледа черепа.

— Ами, да започнем оттам, че… бих казала, че това дете е имало доста тъжен живот.

Пендъргаст направи купичка с пръсти и повдигна вежда в мълчалив въпрос.

— Незатвореният напълно шев сочи, че е едва надхвърлило десет години. Вторият кътник едва е набол. Това означава, че е било на около тринайсет, плюс минус няколко години. Предполагам — момиче, ако се съди по деликатните издатини на веждите. Много лоши зъби, между другото, без каквато и да е зъболекарска намеса. Това предполага най-малкото немара. А тези два пръстена в зъбния емайл показват забавен растеж, навярно са причинени от два периода на гладуване или от сериозно заболяване. Черепът определено е стар, макар състоянието на зъбите да говори за историческа, а не за праисторическа датировка. Няма да срещнете такива развалени зъби в праисторически екземпляр, а и черепът изглежда е на дете от бялата раса, не е от туземното индианско население. Бих рекла, че е на възраст най-малко седемдесет до сто години. Разбира се, това са умозрителни заключения. Всичко зависи от това къде е намерен и при какви условия. Може би си струва да бъде датиран с въглерод–14.